Пораженията на злото

Татяна Уайрънс Размисли и бележки по книгата на Морган Скот Пек "Хора на лъжата"

Исус можеше да погледне човек и да види всичко в него – и доброто (вяра, любов, почит…) и лошото (неверие, гордост, болест, демон…). Той виждаше пораженията върху Своето творение и дойде сред нас, за да ни покаже как оперира Божието царство – там, където царува Той – нещата се възстановяват, подреждат, оздравяват, съживяват…

Злото е противоположност на живота. То е онова, което се противопоставя на жизнената сила. Казано накратко, то е свързано с убиването и то не само с убиването на тялото, но и с убиването на духа. Човек може да бъде пречупен и без косъм да му падне от главата.

Психолозите казват, че при нас, възрастните, по-голямата част от „мисловния живот“ протича на подсъзнателно ниво. При децата и юношите почти цялата умствена дейност е подсъзнателна. Те чувстват, правят изводи и действат почти без да съзнават за какво става дума. За да разберем какво става, трябва да съдим по поведението им. Студентите съвсем скоро са излезли от юношеската възраст. Като млади възрастни, които в повечето случаи не са напълно оформени психологически, е нормално да предположим, че много от процесите в тях все още не са осъзнати и остават скрити дори за самите тях и те отчаяно имат нужда от помощ да формулират за себе си какво става. Наш дълг е да развиваме знанието, което притежаваме.

Когато назовем нещо с правилното му име, това ни дава известна власт над него. Чрез това име ние го определяме. Например с дадена болест изобщо не можем да се занимаваме, докато не я определим с правилното име. Лечението на едно заболяване започва с диагнозата. Към болните сме свикнали да изпитваме жал и състрадание, а злото предизвиква у нас чувство на гняв и отвращение, ако не и истинска омраза. Както при някои болести, при проблемите на душата човек може да не изпитва никакви симптоми, изобщо да не знае, че има проблем. Фарисеите по времето на Исус не можеха да приемат Неговите думи, че нещо с тях не е наред. Лекарят на лекарите им обръщаше внимание, че имат проблем, но те не искаха да слушат. Днес сме свидетели на същите неща – гордост, апатия, егоизъм, мързел, инерция, маловерие, страх…

Наскоро прочетох една мисъл във интернет, която ми се стори много точна: „Ако родителите ти са те възпитали правилно, ще се мъчиш цял живот.“ Ако си познал високия стандарт на Христос и ако си опитал сладостта на онова, което Той иска за нас, няма как да не се измъчваш от следите на злото, които личат и в хората около нас в света, църквите, а и когато ги забележим в нас самите. Онези, които изживяват депресията, съмненията, смута и отчаянието в тяхната пълнота може би са несравнимо по-здрави от онези, които са като цяло уверени в себе си, самодоволни и надути. Всъщност отричането на страданието е по-подходящ признак за дефиниране на болестта, отколкото приемането му. Душевните заболявания обикновено се коренят именно в нежеланието да изпитваме емоционално страдание.

Когато четем за духовните водачи, които предадоха Христос на разпятие, прави впечатление чистата злоба, която изпитват към Него. Как е възможно духовен човек да бъде зъл?

В книгата си „Хора на лъжата“ психиатърът Морган Скот Пек смята, че злите хора са по принцип изцяло отдадени на това да запазят съвършения си облик, те постоянно полагат усилия да поддържат привидната си нравствена чистота. И са много загрижени за нея. Такива хора притежават остра чувствителност към социалните норми и за това какво могат да си помислят другите за тях. Те се обличат добре, ходят навреме на работа, плащат си данъците и сметките, и погледнато отвън, като че ли живеят безукорен живот.

Думите „образ“, „привидност“ и „погледнато отвън“ имат ключово значение за разбирането на морала на злите хора. Макар че сякаш са лишени от всякаква мотивация да бъдат добри, те усилено се стремят да изглеждат добри. „Добротата“ им е само преструвка. Тя по същество е лъжа. Именно за това те са „хора на лъжата“.

В действителност, лъжата има за цел не толкова да заблуждава другите, колкото да залъгва тях самите. Те не могат или не искат да понесат болката на самообвиненията. В Църквата днес има много хора, които не само лъжат другите, но най-вече лъжат себе си и са убедени (както фарисеите), че са си напълно добре и всичко им е наред.

Тук достигаме до един вид парадокс. Злите хора смятат себе си за съвършени. Едновременно с това обаче смятам, че без да си признават, те чувстват злото в своята природа. Всъщност те неистово се опитват да избягат именно от това чувство. Човек става зъл в опитите си да се скрие от самия себе си. Тук грехът, който злото извършва, не е пряк, а косвен. Той е част от механизма на прикриването. Злото произхожда не от липсата на чувство за вина, а от усилието да се избяга от него.

Именно съзнанието, че сме грешни, ни предпазва повече от всичко друго от духовното падение. „Блажени бедните по дух“ – започва Исус, когато се обръща към тълпата. Какво е искал да им каже с тези първи Свои думи в проповедта на планината?... Какво му е хубавото на това да се чувстваш унил, да имаш съзнание за греховете си? Нека си припомним отново фарисеите. Те са богаташите по времето на Исус. Те не се чувстват бедни духом. Смятат, че са тези, които имат всичко, които са наясно с нещата и които заслужават да бъдат духовните лидери на Йерусалим и цяла Палестина. Те са онези, които убиват Исус. Бедните духом не вършат зло. Злото не се извършва от хора, които са несигурни в правотата си, които се съмняват в собствените си мотиви, които се тревожат да не станат предатели на себе си. Злото в този свят е дело на духовните богаташи, фарисеите на нашето съвремие, самодоволните, които се смятат за безгрешни, защото не желаят да изтърпят неудобствата на сериозното себеизследване. Тяхното зло произтичаше именно от това, че не можеха да изправят себе си на съд.

„…Има състояние на душата, срещу което самата Любов е безсилна, защото душата се е вледенила към Любовта. Адът по същество е състояние, което сами сътворяваме – състояние на окончателно отделяне от Бога, и не защото Бог е отхвърлил човека, а защото човекът отхвърля Бога… Всеки от седемте смъртни гряха може да се превърне в ад… леността, която е отегчение от божествените неща, и бездействието, което не търси разкаяние, макар че вижда бездната, в която пропада душата, защото дълго и може би в дребни неща е привикнало да се отказва от всичко, което изисква някакво усилие…“ ( Gerald Vann “Te Pain of Christ and the Sorrow of God”).

Преобладаваща черта на поведението на хората, които наричам зли, е търсенето на изкупителна жертва. Психиатрите наричат този механизъм „проектиране“. Тъй като носителите на злото дълбоко в себе си се смятат за непогрешими, когато влязат в конфликт с околния свят, те неизменно смятат, че светът е виновен. Те нападат другите, вместо да приемат собствените си недостатъци. Може да се постави знак за равенство между страха от самокритичност и страха от смъртта. Самокритичността е призив за промяна. Щом критикувам нещо в себе си, значи поемам задължението да се променя. Но процесът на промяна е болезнен. Той напомня за смъртта. Старият личностен модел трябва да умре, за да бъде заменен от нов. Тук идва мястото на новорождението, което лично аз смятам, че много хора около нас, които се смятат за християни, не са преживели.

Според Морган Скот Пек, основният психологически проблем при човешкото зло се крие в една специфична разновидност на нарцисизма, който в днешния век на засилен индивидуализъм е в пълния си размах. Осъзнаването на грешките ни и избора, който правим е от решаващо значение за справянето с проблема. Ерих Фром разглежда доста подробно този въпрос:

„Способността ни да избираме се променя постоянно, заедно с жизнения ни опит. Колкото по-дълго време вземаме погрешни решения, толкова повече закоравява сърцето ни; колкото по-често вземаме правилни решения, толкова по-чувствително става сърцето ни – или по-точно, оживява… всяка стъпка в живота, която издига моето самочувствие, почтеност, смелост и вяра, повишава и способността ми да избирам по-добрата възможност, докато накрая ми стане по-трудно да избирам по-лошата. От друга страна, всеки акт на пораженчество и страх ме прави по-слаб, отваря път за нови капитулации, докато накрая изгубя свободата си.“

Индианците чероки имат една притча, според която в душите ни се борят два вълка.

Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, гордостта и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.

В крайна сметка побеждава онзи вълк, когото храниш.

Има два възможни начина на съществуване: покорност пред Бога и добро, или отказ да се подчиниш на каквото и да е, освен на собствената си воля – отказ, който автоматично те прави роб на силите на злото. В крайна сметка, трябва да принадлежиш или на Бога или на дявола. Както се изразява К. С. Луис, „Във вселената няма неутрална територия – за всеки инч, за всяка частица от секундата претендират и Бог, и Сатана.“

Какво да направим?

На първо място трябва да помним, че наистина само Божията милост ни предпазва да ни се случи или да бъдем в същото положение. Никой не е застрахован. През живота си ще минем през най-различни етапи и не можем да знаем какво изпитание ще се изпречи на пътя ни. Тази мисъл трябва да придружава всяка наша морална присъда над чуждото зло.

Бог създава всяка човешка душа различна, така че когато бъде отстранена всичката кал, Неговата светлина заблестява по един прекрасен, многобагрен, съвсем непознат начин. Кийтс описва този свят като „царството, където се създават душите“.

Любовта въздейства по много начини, все непредсказуеми. Първата ѝ задача е себепречистването. Когато човек се пречисти до степен, в която може да обикне враговете си, се случва нещо прекрасно. Сякаш границите на душата стават прозрачни и от човека започва да струи необикновена светлина.

Нейното въздействие също може да бъде различно. Някои тя подтиква да бързат по пътя към светостта. Други, поели пътя към злото, се обръщат назад, когато я срещнат. Онзи, който носи светлината (а той е само съд за Божията светлина) най-често не съзнава това ѝ действие. И накрая, онези, които мразят светлината, се нахвърлят срещу нея. Но сякаш светлината поглъща злото и то изчезва. Така зловредната енергия се губи, овладява и неутрализира. За носителя на светлината това може да е свързано с болка и дори да доведе до фатален край. Но това не означава, че злото е победило. Злото издигна Христос на кръста, за да можем да го виждаме отдалеч.

Съществува тайнствена алхимия, по силата на която жертвата става победител. Както пише К. С. Луис „Когато доброволната жертва, която не е извършила предателство, загине вместо предателя, Масата ще се пропука и Смъртта ще обърне делото си.“