Уолтър Хенриксен, откъс от книгата „Ученици се създават – не се раждат“
Какви са изискванията за верния човек? Какви качества на богобоязливост трябва да са характерни за живота му? Нека в умовете си прехвърлим няколко основни черти на онзи, който желае да бъде определен като „верен човек“.
1. Той е възприел за своя цел в живота същата цел, която Бог е изявил в Писанията.
Исус Христос казва: „Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави“. (Мат. 6:33). Господ Исус Христос рядко кара хората да търсят нещо, но тук Той ни предлага да търсим две неща, (които трябва да се превърнат в двояка цел за всеки вярващ): Неговото царство и Неговата правда.
Забележете, че Исус не ни казва да търсим пари или съпруга, или десетки други неща, които лесно биха могли да завладеят вниманието ни. Обратно, Той казва, че ако търсим Неговото царство и Неговата правда, Той ще има отговорността да посрещне всяка друга нужда в живота ни.
Каквото и да е занятието ви, то никога не трябва да е вашата цел в живота; понеже вашето занятие, независимо колко благородно е то, в крайна сметка е само временно. А Словото ни учи да отдаваме живота си на вечното, а не на временното. Верен човек е онзи, който е избрал вечни цели за своя живот.
2. Той е готов да заплати всякаква цена, за да изпълни Божията воля в своя живот.
Това е решаваща характеристика. След като е инструктирал Тимотей да предава на верни хора нещата, научени от него, Павел продължава да казва: „Съучаствай в страданията като добър войник Исус Христов. Никой служещ като войник не се вплита в житейски работи, за да угоди на Този, Който го е записал за войник“ (2 Тим. 2:3-4). След като е посветил себе си на Божията цел, верният човек неотклонно отблъсква изкушението да бъде хванат в капана на лъскавите световни прелести.
Нека ви запитам: има ли нещо между вас и Бога? Съществуват ли някакви дребни любими грехове, които нямате желание да изповядате и да оставите? Някои сфери от живота ви, които да не сте подчинили под Неговия контрол? Какво ще кажете за финансите си? Какво ще кажете за вещите? Притежанията играят ли прекомерна роля във вашия живот? Павел казва: „Защото мнозина, за които много пъти съм ви казвал, а сега и с плач ви казвам, се държат като врагове на Христовия кръст; чиято сетнина е погибел, чийто бог е коремът, и чието хваление е в това, което е срамотно, които дават ума си на земните неща“ (Фил. 3:19-20). Библията казва, че хората, „които дават ума си на земните неща“, са врагове на Христовия кръст. Всичко, което ви е мило – семейство, здраве, мечти, копнежи и цели – трябва да бъдат държани в отворена ръка.
3. Той обича Божието слово.
Пророк Йеремия казва: „Като намерих Твоите думи, изядох ги, и Твоето слово ми беше радост и веселие на сърцето; защото се наричам с Твоето име, Господи Боже на Силите“ (Йер. 15:16). Имате ли незадоволим глад за Божието слово? Копнеете ли за него, както копнеете за храна? Покорни ли сте на авторитета на Божието слово или сами си избирате оттук и оттам, какво да вярвате и какво да изпълнявате?
Мисля, че св. Йероним е онзи, който е казал, че Писанията са достатъчно плитки, та едно бебе без страх да може да плува и да пие, и достатъчно дълбоки за теолозите да плуват в тях, без някога да достигнат до дъното.
4. Има сърце на слуга.
Исус Христос веднъж напомни на Своите ученици, че невярващите обичат да им се слугува и да упражняват власт над другите. В контраст на това, Той каза: „Но между вас не ще бъде така, но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител, и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга; също както и Човешкия Син не дойде да Му служат, но да служи и да даде живота Си откуп за мнозина.“ (Мат. 20:26-28).
Мотото на Британската кралска военна академия е „Служи, за да ръководиш“. Тази е истината, която Исус се стремеше да предаде на Своите ученици, когато изми краката им (виж Йоан 13). Ако Той като техен Господ, изми краката им и те трябва да са съгласни да вършат същото на други.
Човек може да се опитва да събере други около себе си, които да му помогнат да осъществи своите стремежи. Но ловеца на ученици, за разлика от това, търси да отдаде своя живот на другия за осъществяване на Божиите стремежи.
5. Той не уповава на плътта.
Писанията често наблягат на този принцип. Павел казва: „Даже ние сами счетохме, че бяхме приели смъртна присъда в себе си, за да не уповаваме на себе си, но на Бога, Който възкресява мъртвите“ (2 Кор. 1:9). И отново казва: „Защото зная, че в мене, т.е. в плътта ми, не живее доброто…“ (Рим. 7:18).
Светщината и упованието на плътта са много тясно свързани, понеже светщината може да бъде дефинирана като „живеене така, като че нямаш нужда от Бога“. Един от начините да се определи това колко човек уповава на плътта е да направи изследване колко пъти в разговорите ви става дума за вие и онова, което вие искате? Колко често говорите за вашата значимост и за нещата, които вие сте извършили?
6. Той няма независим дух.
В обществото, в което живеем, както то се противи на всякаква власт, настроението е следното: „Не се оставяй хората да ти казват какво да правиш“. Но осъществяването на Божията работа става в резултат на общи усилия. В живота на ученика няма място за индивидуалистични настроения – настроения, които говорят така: „ако не стане на моето, тогава въобще няма да участвам“.
Един млад човек веднъж ми каза: „ще слушам онова, което Бог има да ми каже, но няма да се поучавам от други хора“. Да подхранва човек такова разбиране, означава да живее в самоизмама. Често хората са Божиите инструменти за общуване с други хора. Бог търси верни хора, които да са готови да подчинят личните си идеи, заради тези на групата.
7. Той има любов към хората.
Апостол Йоан казва: „В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като омилостивение за греховете ни“ (1 Йоан 4:10). Да сме богобоязливи означава да сме богоподобни. А да сме подобни на Бога, означава да обичаме хората, понеже и Бог ги обича. Той дойде да изкупи хората. Ученикът е този, който взема участие в живота на хората.
8. Той не се оставя да бъде хванат в капана на огорчението.
Авторът на Посланието към евреите ни предупреждава да внимаваме „… да не би някой да не достигне до Божията благодат; да не би да поникне някой горчив корен, за да ви смущава и мнозинството да се зарази от него“ (Евреи 12:15). Контекстът на този стих е за отправяне и приемане на укори. Мнозина са се огорчавали, понеже някой им е посочвал грешки в техния живот. Тогава настроението им е: „Ха, за какъв пък се мисли тоя, да ми говори за греховете ми? Защо първо не извади гредата от своето око, преди да отстранява треската от моето?“
Спомням си, че като млад християнин някой проповядваше върху този стих и аз отбелязах в полето на библията си до него: „огорчението идва в резултат на реално или подозирано лошо отношение – без значение кое от двете“. Някой може действително да ви онеправдае, или може само да си мислите, че сте били онеправдани; и в двата случая, ако не сте внимателни, може да изпаднете в огорчение.
Един мъдър стар човек веднъж казал: „Никога няма да позволя на някого да разруши живота ми, като ме настрои да го мразя“.
Коренът на огорчението може да дойде и от съпернически дух, нарушаване на общението между вас и братята християни, или от чувството, че не сте получили дължимото ви. Смятам, че повечето християни стават неефективни в християнския си живот в повечето случаи поради някой корен на огорчение, отколкото поради който и да е било друг грях. Верните християни пазят сърцата си добре в тази критична сфера.
9. Той се е научил да дисциплинира живота си.
Един от най-насърчителните пасажи в Словото, който знаем, е бил писан от апостол Павел. „Не знаете ли, че които тичат на игрището, всички тичат, а само един получава наградата? Така тичайте, че да я получите. А всеки, който се състезава, се въздържа от всичко. Те вършат това, за да получат тленен венец, а ние – нетленен. И така, аз така тичам, не като към нещо неизвестно; така удрям – не като че бия въздуха; но уморявам тялото си и го поробвам, да не би като съм проповядвал на другите, самият аз да стана неодобрен.“ (1 Кор. 9:24-27).
Веднъж седнах и си размишлявах какво би било най-ужасното нещо, което би могло да ми се случи като християнин. Заключението, до което достигнах бе, че когато умра, Бог ще ме вземе настрана и ще ми каже: „Хенриксен, нека ти покажа какво можеше да представлява живота ти, ако само бе извършил, каквото желаех, ако само Ми беше верен, ако само бе дисциплинирал живота си и го бе направил да има действителна стойност, както Аз исках да бъде“.
Научили ли сте се да се самодисциплинирате? Научили ли сте се да казвате „не“ на изкушенията? Може би има някой навик, който не сте съумели да преодолеете. Знаете, че Божият Дух би желал да сте победител, но вие не правите нищо в това отношение, като само си мислите, че „ако Бог иска от мен да оставя този навик, то Той ще трябва да ми даде и сила да го сторя“. Въпреки че това е вярно, то е все едно да се отбягва проблема, понеже Бог вече ви е дал силата. Тя е на ваше разположение чрез Святия Дух. Всичко, което остава да сторите е да я използвате и направите реалност в живота си – а това изисква дисциплина. Никога не обвинявайте Бога, че не сте успели да извършите, каквото знаете, че е право.
Сеете мисъл, жънете действие. Сеете действие, жънете навик. Сеете навик, жънете вечност.
Явно е, че не се става „верен човек“ само с неделно християнство. Верният човек е онзи, приложил Словото към всяка област от живота си. Животът на ученичество е живот на дисциплина. Ученикът е дисциплиниран човек. Такъв живот не е лесен, но Бог никога не ни е обещавал подобно нещо. Че не е лесно, се вижда ясно и от факта, че днес се намират толкова малко верни хора.
Златният медал се дава на атлета работил усърдно, научил се на самодисциплина, научил се да казва „не“ на безбройните неща, които постоянно ни отвличат, имащ ясна цел, която в душата си е решил да отстоява, докато я осъществи. Такъв е човекът, когото Бог употребява.
Текстът е публикуван със съкращения.
Comments